iCare

„Ние сме поколението Х на историята. Без цел и място.
Ние нямаме велика война. Нямаме голяма депресия.
Нашата велика война е духовната. Нашата голяма депресия е нашият живот."
Боен клуб, Чък Паланюк

С риск да прозвуча като човек с пуловер в праймтайма на БНТ - никога в историята си не сме били толкова свързани и толкова изолирани един от друг. Мрънкаме как няма гражданско общество и затова членуваме във фейсбук групи като „Искам гражданско общество в България". Ето, вече сме активни, и то в комфорта на собственото си самовнушение.

Занимаваме се с благородни каузи, но само в интернет, а всъщност пръста си не мръдваме да помогнем реално. Реблогваме и репостваме послания и петиции, но не отлепяме от екрана. Интернет е голяма работа, но до време. И все пак - ние сме от добрите. Имаме кауза! Но на петия път, в който апелираме за спасението на куция Шаро от приюта, ще ни дадат игнор. Защото неусетно сме станали по-досадни и от виц за Перник.

Така де, не сме тръгнали да ковем велики дела, помагаме с каквото можем - от 9 до 5 сме на бачкане, все нещо трябва да се яде. Ама Пирамидата на Маслоу направихме на мезонет - нагоре по стъпалата не си струва и да гледаме.

Няма страшно, защото бунтът ни срещу системата е малък, но всекидневен. Няма да си продупчим билет в девет-четрито, щото сме тук за малко, пък и то с тия пари никой нищо не прави. Возим се веднъж-два пъти годишно в градския, щото е за ученици и пенсионери, ама иначе сме еко. Може да сме тук за малко, но мислим глобално.

Затова пътуваме много и като се върнем от Извънбългрия, гледаме на останалите като на ферма за мравки - с любопитство и отвращение. През пет минути говорим какво има в Холандия, Италия или там някъде си, как тука си остават простаци и малко са тия като нас, дето изплуват над лайната. Поне финансово, поне временно - колкото да се поглезим с уиски сред столичната бохема.

А те са нашите съратници, другите Джеймсдийновци. Сълза-издайница се прокрадва в очите ни, щом се сетим какво беше преди, препрочитаме старите Егоист-и и защо им трябваше да затварят нашето 703?! Но всичко ново, което се появява, е шит, недоклатено, недоносено. Имитация на нещо, което вече сме виждали на Запад. И да, мечта ни е да имаме собствен бар, ама къде ти да се занимаваме с кредити - нали сме тук за малко, като духнем, ще му мислим.

Размахваме среден пръст на системата, правителството, журналистиката, сервитьорките и бакшишите. Тръбим, че не гледаме телевизия, не ходим в мола, пускаме празна бюлетина, щото и тя е глас. И щото, нали, тука сме за малко. И без това циганите ще ни претопят, всичко отива по дяволите и не сме далеч от онова пиянско исо на кварталния: „Д‘еба тая скапана държава".

А можем да сме други - мислещи и действащи, а не копипействащи. Машини за привличане на вниманието, които просто за кеф стоят под сянката на някой флаг и за нищо на света - в авангарда на борбата. А тя, борбата, не е безмилостно жестока. И не е нужно бунтът да е с вили и факли.

Като ти домилее за Шаро например, пробвай да го нахраниш така. Като те поканят за почистване на Витоша или кварталната градинка, не пиши на стената си „Сори, гайз, не съм в България". Вдигай по един чужд боклук от земята на ден, може и през ден. Щом толкова се счупваш от път, докарай няколко идеи насам. Ама не ти се занимава - предложи ги на друг. В града, в който всеки се познава с всеки.

Но за едно си прав - в един по-голям план тук всички сме за малко. И понякога това е напълно достатъчно.

Фотография Васил Танев