Красотата не е само в Родопите

Преди време помолих всичките си приятели, когато ходим някъде, да не разказват на никого. Да не казват кое къде е. Изобщо да не споделяме, защото след нас тръгват селяндурите и съсипват всичко. Тотално всичко. Пригаждат го към собствения си бит, култура, маниер, поведение и прочее. И всичко става сиво. След тях трева не никне просто. Никнат само други селяндури. И вече се крием. Не постваме снимки. Не обясняваме къде е хубаво и къде не. Щот ше ни го вземат. Съжалявам. Но фактите са си факти. Или са фак. Не знам кое е правилното.

Съвсем скоро ходих до Генуа и трябва да ви кажа, че на прибиране ми се разката фамилията. Не толкова от културния шок, който всеки път преживявам, мина ли границата на републиката, колкото от разликата в чисто човешките взаимоотношения. Тук никой не поздравява с „добро утро" по улицата. Ей така, на случайни хора. Не съм чул да ми се извинят, ако ме бутнат неволно. Но дай да не говорим за това.

Връщам се в Генуа. След серия от драматургични случки, свързани с транспортни перипетии и неразбиране на английски от страна на италианския бай Георги, служител на гарата, се озовахме в едно много красиво местенце, наречено Монтеросо. Това е първото село от Чинкуе Терре - местност от общо пет села, защитена от ЮНЕСКО. Не се връзва като супер романтична дестинация, щот няма девствени плажове и делфини, които да скачат във въздуха. Не. Чинкуе Терре е една от най-често посещаваните туристически области в северна Италия. Но както и да е - красотата е неземна. Наистина. Слава Богу, доста е скъпо и селяндурът няма да хукне веднага натам. Има чартъри до Египет, острови некакви - те го чакат първо. Монтеросо едва ли му е най-интересното, а и се ходи бая пеш. Пътеката върви по хребета на хълма и морето се вижда през цялото време.

Ние хванахме хубаво време, което бе бонус, защото следващите два дни валя и в Генуа не беше толкова цветно, колкото очаквахме. Първата изненада дойде с това, че ми взеха пет евро да ходя като коза по планинска пътека. Там за всичко взимат некви евра, така че се свиква бързо. Във второто селце - Вернаца, попаднахме на местен карнавал. Беше организиран нещо като базар с месо и сладкиши, приготвени от местните. Парите от вкуснотиите отиваха за възстановяване на щетите, причинени от едно адово свлачище през октомври миналата година, което откъсва Вернаца от света. По къщите още стоят следите от калта, която е била по-висока от цял човешки ръст. Но хората не мрънкотят, а заедно се опитват да възстановят селцето си.

Взехме влакче към третото селце. Оттам влакче до четвъртото и от него - до последното пето, отново пешачката. По една пътека, която наричат „пътеката на любовта". Има някакво поверие, че който заключи там любов, или остави нещо от другия, те ще бъдат вечно заедно. Туристически пинизи. Но е гот. Селцата се взимат за два дни спокойно разглеждане, ние го направихме за осем-девет. Което бе съсипия, но се справихме. Местата за ядене навсякъде са туристически, а цените - еднакви. Хапнете пица на парче направо на улицата или фокача - уникална е. Местните са изключително любезни, на гарите говорят английски, а влаковете са начесто.

Тръгваме за Генуа. Градът е прекрасен, вече го уточних. Обхожда се без проблем за два-три дни, ако не вали. Ама при нас валеше. Две денонощия почти непрекъснато. Препоръчвам ви да спите някъде в центъра и да се храните в малките ресторантчета. Цените варират, но съвсем леко. Шейсет евро за двама ще ви стигнат, ако не се наливате с грапа или бира, а пиете вино и ядете паста. Няма да препоръчвам музеи, галерии и дворци. Отидете и ги вижте тия неща, аз не съм гид.

До Генуа няма пряк полет, има само с прекачвания. Става да кацнете в Милано, примерно. Влакът оттам до Генуа е два часа, но ви е нужна предварителна резервация, особено ако е петък или уикенд. Останалото зависи от вас. Но трябва да се види. Щот красотата не е единствено в Родопите. Наистина.

След невероятно скоростния ни тур, в който за три дни обиколихме почти една цяла област, кацнахме на аерогара София. Окей супертранс имат концесия за летището. Качих се на тяхно такси. Навън бе 32 градуса. По Целзий, батко. В таксито не се отваряха прозорците от дясната страна. Шофьорът говореше на забавен диалект и обясни, че са се преебали, ма сичко е ок. Това е.

Останалото е в ръчния багаж. И в сърцето ми. Ааа, и в стомаха дреме една необработена паста, но за това - друг път.