Никола Михов

Всичко започва като на шега, но продължава с международни призове и публикации в някои от най-четените медии от ранга на френския вестник Le Monde. През 2002-ра майка му заминава на работа в Париж и той тръгва след нея, като в началото леко се дърпа. Пристига във френската столица, казва си „сега вече няма как да не си купя един фотоапарат" и потегля да снима наред с останалите туристи. Записва уроци по френски в Сорбоната, а по-късно, „за да се интегрира", учи и в Института по ориенталски езици, за какъвто французите смятат и българския, между другото. Обикаля изложби, ходи по партита и като цяло „се кефи на живота".

През 2006-а избухват масовите безредици в Париж заради Закона за първо назначаване, който дава право на работодателите да уволняват без предупреждение всички служители под 26. Никола се оказва в центъра на събитията, естествено, с апарат в ръка. Така прави първия си репортаж, който излиза в сайта на Le Monde, а след това започва да пуска снимките си и по разни конкурси. На един от тях се класира трети и печели годишен абонамент за престижното френско фото списание Réponses Photo, което по-късно също показва негови кадри. Въпросните всъщност са от изложбата му Forget Your Past с фотографии на монументалните ни паметници от времето на комунизма, която в момента тече в +това и заради която се срещнахме с него. Току-що излезе и едноименната му книга с тези фотоси плюс подробна информация за паметниците, събрана и написана лично от Никола Михов.

И с видеото нещата се завъртат като на шега. През 2007-а заедно с фотографа Деян Парушев пускат в You Tubе Individual Destiny, а то взема, че събира сто хиляди гледания за три дни. С него отиват на международния филмов фестивал Pleiades и попадат в полезрението на хора от Google, които после поръчват на нашите момчета да направят корпоративен филм за тях. Приказката продължава в същия боен дух и по всичко личи, че това е само уводът, затова виж портфолиото на Никола и продължавай надолу, за да разбереш още за него от първо лице единствено число.

Събуждам се с електронна музика.
Под леглото ми има плакати от виртуалния ни музей с графичен дизайн от времето на социализма СОЦМУЗ, но да не чуят крадците (смее се). Правени са на сито печат и са супер ценни. Заради тях си купих легло с големи чекмеджета, в които ги държа, за да не се мачкат.

Не мърдам от вкъщи без колелото ми Dahon, с което мъкна даже и неща за изложбите. Прилича на балканче, но е малко по-модерно - има скорости, леко е и се сгъва. Взех си го от Китай и с един сак го пренесох в Париж, където прекарвам по няколко месеца в годината.

Преди се срамувах от очилата, обаче свикнах с тях. Носих лещи, но след една лекция от приятел за това какво причиняват, особено в опушени зали и когато не се свалят, реших, че трябва да преборя суетата.
Първо слагах очилата само вкъщи, години наред ходих сляп и разпознавах хората само по силуета. Избирах си места, които нямат много перспектива, за да не ме хванат, абе, имах цяла система (смее се).

Където и да съм, винаги гледам с едно фотографско око. През лятото например карам нощни смени на рецепцията в луксозен парижки хотел и така съм спокоен, че мога винаги да правя само проектите, които са ми интересни. От друга страна, тази работа е вид социален експеримент, огледало на цялото френско общество.

Повечето от клиентите са богати американци, които по някакъв начин приличат на заможните българи: (преправя си гласа и започва да ги имитира) „Е, хай Ник, кво правиш, брато", ходят по джапанки и само крещят. Обслужващият персонал е от египтяни, конгоанци и котдивуарци, а на рецепцията са французи, симпатични и зализани. По средата пък са тези от Шри Ланка - нито много тъмни, нито много светли.

Направих серия с портрети на колегите ми, които гордо позират на работното си място - камериерките в стаите, пиколото до вратата и така нататък. Получи се интересно цветово преливане в йерархията.
Все си повтарям, че трябва да говоря по-малко, но както виждате, не успявам (смее се).
Идеалната вечер е с кино на покрива и филм на Аки Каурисмаки, може би Мъжът без минало.

В София не излизам много, но може да ме видите да играя федербал в някой парк например.
Когато съм в Париж, все гледам да съм на открито. Редовно си правим пикници, там дори и в обедните почивки се излежават по градинките.

Любимо ми е лятното кино в парка Ла Вийет в северната част на града. Прожекциите са безплатни и се организират от общината и френската филмотека. Екранът е монументален, а теренът - огромен, понякога се събират по 7-8 хиляди души. Хората идват час-два преди прожекцията, лежат си, хапват, пийват и като се стъмни, започва филмът. Дават от класики до най-новите заглавия, а една година всяка събота имаше панорама на даден режисьор, която продължаваше цяла нощ, и така изгледах трите епизода на Кръстникът.

Вече разглеждам нещата от две гледни точки. Чалгата е класически пример - много е яко да си арт и всички я мразят, но тя е част от обществото ни и надали има семейство, в което поне един да не чете жълта преса или да не слуша поп фолк. Затова е тъпо да казваш, че си от друга планета. Това е комплекс.

Последно се изложих, когато представях книгата по TV7, защото се облизвах на всяка дума. Добре че майка ми забеляза, понеже аз не се усещам (смее се).
Тя винаги ми е коректив.

Често се правя на луд, а преди най-редовно. Когато бях диджей Хен и пусках електронна музика, продавах и дискове. Тогава все ми задаваха въпроси от сорта на „Кажи сега кой албум е по-хубав - на Кати или на Десислава?"
Отговарял съм им, че и двата са зле, но се е случвало и да препоръчам някой като истински познавач (смее се). В хотела също се налага да се правя на луд - като ме попитат в кой ресторант да отидат, а аз не ги знам, понеже не ходя по такива заведения.

Боря се с нагласената фотография, художествената - красотата, пейзажите и пресиленото небе.
Умирам за истинска гъста боза, каквато правят в истанбулската бозаджийница Vefa Boza. Намира се до една от джамиите на Златния рог и съществува от 1876-а.

Обичам да пътувам. Преди шест години с един приятел за 20 дни стигнахме на стоп до Франция, като минахме през Гърция, Македония, Черна гора, Хърватска и Италия. Всяка нощ бяхме на различен плаж.
Беше велико на италианския вулканичен остров Стромболи, където по принцип е забранено да стоиш повече от половин час. Ние обаче финтирахме охраната и останахме да спим на върха, докато вулканът избухваше до нас и ни правеше огнено шоу.

Няма да забравя и закриването на берлинския клуб Tresor през 2003-та. Беше в едно от подземията на нацистка банка, а аз издържах вътре 24 часа без да излизам, при положение, че нито пия, нито пуша. Но чух някои от любимите ми диджеи като Александър Ковалски например. Иначе самото парти продължи три дни.

Истината е извън Европа. Разбрах го, след като бях в Китай - там всичко се развива с адски бързи темпове, докато тук сме малко в миналото. Има нещо величествено в тази източна страна и в същото време усещаш колко си малък в цялата вселена.
Много ми се ходи и в Африка.

ФИЛМИТЕ
Последно гледах Парад - за гей прайда в Белград. Бях с приятели на път за Гърция, спряхме край някакво село и си го пуснахме от мобилен прожектор върху стената на една къща, а птички ни пееха на ухо през цялото време. 
Един от любимите ми филми е Барака.
Няма по-глупав от Усещане за жена, но когато бях малък (смее се). Вече трудно гледам тъпи филми, защото предварително си правя селекция.
Много се смях на Севилският бръснар.
Режисьорът на режисьорите е Стенли Кубрик.

МУЗИКАТА
Обикновено слушам електро клаш.
Най-добрият концерт, на който съм бил, беше преди три години на фестивала Fête de l'Humanité в Париж. Тогава чух за втори път Продиджи и много ми харесаха, първия път нещо не ме впечатлиха.
Това е фестът на най-левите във Франция, прави се всяка година в един огромен парк и събира по 80 000 души. През деня е като митинг - политици държат речи и всички пеят интернационала с ръка на сърцето, а по-късно се изсипва цялата младеж и излизат големите банди. Билетът е само 20 евро.
В София искам да дойдат Дед Кен Денс.

КНИГИТЕ
Сега чета Нощен полет на Екзюпери.
Много ми говорят за фотоалбума The Americans на швейцареца Робърт Франк, който снима из Щатите през 60-те години. Това е една от първите книги от този тип и е фундаментална за цялата фотография.

ФОТОГРАФИЯТА
Фотографът на фотографите е Мартин Пар.
Но харесвам и нещата на Джеймс Нахтуей, и на Робърт Франк, да речем. 

Текст Милена Гелева / Фотография Васил Танев