Педро Алмодовар

Малко са режисьорите, които упорито и във всеки свой филм отказват да забравят, че киното е преди всичко удоволствие. С Алмодовар то е дори двойно, защото още по шантавите начални надписи личи как се е забавлявал, докато е снимал. Въпреки това той споделя в едно от автоинтервютата си: „Има един момент, в който, да бъдеш забавен, престава да ти бъде забавно. Тогава се връщаш към вечните теми, нещата, които се пишат винаги с главна буква. Защото в основата си нищо не се е променило. А те са все същите, откакто свят светува - удоволствието, болката, истината, свободата, любовта, смъртта... - същественото е, че винаги може да подходиш по нов начин към тях."

И тук разбираме защо между смеха и играта му с препратките към любими кумири от класическото кино и поп културата, току ни осенява някое прозрение, за да остане дълго след края на филма. Способността му да общува с различна публика на всички нива, да помири улицата и сцената, го разкрива не само като разказвач на забавни (и все по-заплетени) истории, но и като мъдър тълкувател на живота. В същото време ни кани и да се посмеем над страховете и мислите, спохождащи го късно нощем. Защото знае, че най-верният път към публиката е искреността.

Изкуството на Алмодовар е силно автобиографично и за да го разберем, трябва да подредим огромния пъзел на живота му, макар да не е възможно да се справим докрай. Роден е в Ла Манча, но не онази романтичната на Дон Кихот, а една по-скорошна, все така прашна и безкрайна. В родното му градче Калсада де Калатрава сега има изложбена зала, посветена на него, а мъжете и до днес киснат безперспективно по баровете, затънали до кокалчетата в мазни салфетки, точно както ги описва самият Алмодовар.

През 50-те години на миналия век, в атмосфера на консерватизъм и безвремие, на интелигентния Педро не му оставало друго, освен да поглъща книги и филми на корем. И, разбира се, да помага на майка си. А тя - в свободното си време - обикновено четяла на неграмотните си съседи писмата, изпратени им от роднини. За да направи описаната в тях действителност по-красива, понякога тя променяла написаното. В крайна сметка никой, освен Педро, не би могъл да хване малката й хитрост. Точно това е и първият урок по кино, който Алмодовар получава: хората не винаги искат да чуят истината. Дай им добре скроена лъжа, вкарай ги в красив филм - понякога те имат нужда именно от тях.

Алмодовар израства самотен, ексцентричен и дори скандален - явен признак, че в един момент светът ще научи за него. Едва на седемнайсет, той се спасява от провинциалната скука и заминава за Мадрид. Франко тъкмо бил затворил филмовото училище, което го лишава от академично образование, но пък забраненото кино е по-сладко, поради което Алмодовар остава любопитен и изобретателен през цялата си кариера (като повечето самоуки режисьори впрочем).

Намира си скучна работа - в испанската телефонна компания. Тя обаче му позволява да пише сценарии и да съчинява порнографски фоторомани в работно време, а останалото - да запълва с наркотици, разврат и аматьорски филми. Денем го раздава примерен гражданин, а нощем, обут в мрежести чоропогащници, пее нещо средно между диско и пънк редом с Фани Макнамара - водеща фигура в ъндърграунд вълната, наречена „мовида". Алмодовар също е нейна ключова фигура, а първите му късометражки с красноречиви заглавия като Две курви или Любовна история, която завършва със сватба, Падението на Содом, Сексът идва, сексът си отива и Чукай... Чукай... Чукай ме, Тим са съвсем в крак с разхайтения й дух.

Пълнометражният му дебют не остава по-назад: Пепи, Луси, Бом и другите момичета от квартала разказва за няколко приятелки от предградията, които отглеждат марихуана, пикаят една върху друга в израз на обич и се гаврят с мъжете. Въпреки че е обявен за „най-лошия испански филм на всички времена", е дяволски забавен. А след него Кармен Маура, която играе Пепи, се превръща в запазена марка на киното на Алмодовар.

В следващия Лабиринт на страстите един от ключовите моменти е травестит-мазохист (надрусан Макнамара), който изпада в екстаз, докато мустакатият Алмодовар, рови с бормашина в гръдния му кош. След като монахини четат порно романи и се помпат с хероин във В мрака, а в Какво сторих, за да заслужа това Кармен Маура подарява сина си на зъболекар-педофил, Алмодовар решава, че е време за нещо по-сериозно.

Повратна точка в кариерата му е гей-романсът Законът на желанието с младият и зелен все още Антонио Бандерас. Това е и първият проект на продуцентската компания El Deseo, основана от него и брат му Аугустин, благодарение на която Алмодовар получава независимост в работата си оттук насетне.

Големият пробив сред критика и публика обаче идва с Жени на ръба на нервна криза за едни шантави, вечно влюбени и вечно изоставяни жени, в сравнение с който Кари Брадшоу и придворният й кокошарник си остават скучни стари моми. Следват заснетите в три поредни години Ела, завържи ме!, Високи токчета и Кика, в които режисьорът продължава да смесва криминалния жанр с мелодрамата и комедията, да ги разиграва в безумен мизансцен на ръба между барока, поп арта и откровения кич, и да радва всякакъв тип зрители - от отрудени домакини до изтънчени естети. Алмодовар открива за киното си Виктория Абрил, Роси Де Палма, Вероника Форке и Мариса Паредес, отреждайки им да се превъплътят в раними, емоционални, но при все това силни героини, нареждащи се сред най-виталните образи в историята на киното.

И докато в тези три филма увлеченията му към уличния стайлинг все още надделяват, то в Цветето на моята тайна и Жива плът сюжетът, диалогът и сериозното заиграване с жанровете взимат превес над авангардните хрумки. Овладяна е и азбуката на киното (при това изкусно), за да обогати емоционалното преживяване от гледането.

Следва Всичко за майка ми, заснет малко след смъртта на собствената му майка и посветен на „жените, които умеят да бъдат актриси". Това е най-вдъхновеният женски групов портрет във филмографията със заслужен Оскар за чуждоезичен филм и може би първият, в който тъгата взима превес над смеха.

Неудържимо сърцераздирателен е и Говори с нея, а колкото по-абсурдни стават сюжетите, които разказва, толкова повече си даваме сметка за толерантността му към човешките странности и желанието му да ги разбере - санитарят Бениньо, макар и мил влюбен мъж, все пак си пада малко некрофил; героинята на Пенелопе Круз от Завръщане хладнокръвно накълцва мъжа си и го забравя във фризера. Сякаш има едно спонтанно желание у Алмодовар да защити маргиналните класи в обществото, с които самият той се идентифицира. В центъра на всеки негов филм не са травеститът или хетеросексуалният, проститутката или монахинята, домакинята или интелектуалката, убиецът или светецът, инвалидът или атлетът, творецът или имитаторът, мъжът или жената, а преди всичко „човекът от плът и кръв", изтъкан от страсти и роб на своите желания.

Още по-страховит е предпоследният Кожата, в която живея, в който пластичен хирург си играе на Франкенщайн, но за Алмодовар и най-тъмните страни на човешката природа сякаш могат да бъдат оправдани с любовта, самотата и вечното естествения стремеж на човека да се сближи с друг човек.

Новият Свалки в облаците обаче вещае обратен завой към комедията, чистият смях и ярките цветове на екрана, в комбинация със заплетен сюжет в статична среда и забавни интерпретации по вечни теми като секса и смъртта. За пръв път от пет филма насам, премиерата не е на фестивала в Кан, а в любимия му Мадрид, с което сякаш заявява, че зрителите го интересуват повече от наградите. Вече четохме и първите обвинения в посредственост, но това едва ли ще пречупи един фен на Алмодовар. А и той май не настоява киното му да се взема твърде сериозно - един заклет хедонист, знае колко вредно е това за удоволствието.

Текст Мариана Христова / Фотография Michel Comte (първа и втора)