Снежната кралица

Родена е пред 1960-а в Лондон и почти всичките й роднини са висши военни, но тя не обича да говори за това. Ние обаче знаем, че баща й е генерал-майор и бивш началник на поделението, което обслужва домакинството на кралица Елизабет II, а работата му била такава, че непрекъснато обикалял света и мъкнел със себе си невръстната Тилда и тримата й братя. В древния им род има и много изобретатели, че даже един от прадядовците й ражда идеята за танка, който по онова време си е същинска машинария на бъдещето. Семейството й притежава фамилния замък Кимъргам, а гербът им представлява глиган, привързан към дърво, което идва да рече „Опитомихме дивото". Не и Тилда обаче - черният глиган на фамилията от най-крехка възраст се занимава с неща, твърде неподходящи за дама от благороднически произход като нейния. „Родителите ми бяха сигурни, че ще се омъжа за херцог и след 19 ще си седна на задника, но останаха леко разочаровани", обяснява 52-годишната актриса пред Independent. Пред Guardian пък разказва как искала да убие най-малкия си брат, когато била на 4 и половина, а той - едва бебе. Влязла в стаята му с твърдото намерение да му види сметката, но го заварила налапал панделката на шапката си, едвам дишащ. „Издърпах я и в очите му видях толкова много любов, че се отказах. И до днес нашите мислят, че съм му спасила живота", признава си тя.

Кадрите тук са част от незабравимата фотосесия за списание i-D, която фотографът Крейг Макдийн направи през 2003 г.

По паспорт Катрин Матилда Суинтън, Тилда учи заедно с бъдещата принцеса Даяна в гъзарското „Уест Хийт" и дори са нещо като приятелки, но доколкото познаваме чепатия й характер, едва ли са си играли на кукли - далеч по-вероятно ни се струва да са целили с прашки прозореца на директора, а и кой знае какво друго, което не й пречи обаче да е пълна отличничка. В същото време не понася училището и твърди, че не си спомня въобще да е говорила с останалите в продължение на пет години - това едва ли е вярно, но считай за каква омраза към системата става въпрос. По-късно почва да залага на конни надбягвания, за да си има някой и друг паунд за харчене, а тънкостите в занаята усвоява не от някой разхайтен чичо, а от градинаря на семейния замък.

Е, все пак без образование не става и младата Тилда завършва политически науки и социология в „Кембридж", но преди това хваща пътя към Кения и Южна Африка, за да види как върви животът там, пък и за да поработи като доброволец в местните училища. Веднага след завръщането си в родна Англия се записва в Комунистическата партия, на която е член и до ден-днешен. Това, естествено, вбесява мама и татко, но с годините гневът отшумява. „Чудя се аз как бих реагирала, ако синовете ми станат фашисти от Британски национален фронт. И знаете ли какво - ще продължа да ги обичам", казва Суинтън в интервюта.

През студентските си години играе в различни пиеси и дори се вясва в кралската Шекспирова трупа, колкото да се запознае с Кенет Брана, Гари Олдмън и Даниъл Дей-Луис, само че бързо-бързо й писва и се ориентира към по-модерните форми на изкуство - инсталации, пърформанси и общо-взето всичко, в което има и капчица скандал. В една от инсталациите например лежи със затворени очи в стъклен ковчег по осем часа на ден и за огромна своя радост предизвиква неприятни газове в чувствителните стомаси на повечето критици.

През 1985-а Тилда намира сродна душа в лицето на експерименталния режисьор Дерек Джарман - заклеймен като атеист и хомосексуалист, той е идеалният партньор за ексцентричните й търсения. Тя работи и живее с него през следващите девет години, като се снима в осем, често разпъвани на кръст филма, сред които Караваджо, The Last of England, Градината, Едуард ІІ, Витгенщайн. (За първия режисьорът води война да я включи в каста, защото била точно копие на жените от картините на италианския художник.) Джарман умира от СПИН през 1994-та и Тилда отсича: „Никой никога вече няма да прави филми като Дерек; всички ние рано или късно ще станем част от комерса!". А комерсът и Тилда хич не се разбират, но затова пък качествените режисьори я знаят отлично - за нея ласкаво се изказват Братя Коен, Джим Джармъш и Бела Тар, а самата тя винаги подава ръка на млади експериментатори и режисьори дебютанти.

И все пак наградите не я подминават - още през 1992-ра печели две наведнъж (от фестовете в Солун и Сиатъл) за главната роля във филма Орландо по едноименната книга на Вирджиния Улф. Следващото признание идва за The Deep End (2001) с десетина номинации (включително и за Златен глобус) за поддържаща, като отново си тръгва с две от тях. Младият Адам (2003) на Дейвид Макензи пък й донесе шотландска БАФТА, а през 2008-а, срам не срам, прибра и един Оскар за най-добра поддържаща актриса в Майкъл Клейтън на Тони Гилрой. Но дори тогава Тилда ни демонстрира английското си чувство за хумор, като произнесе една от най-забележителните благодарствени речи в Кодак Тиътър: „Имам американски агент, който поразително прилича на статуетката - същата глава и същите задни части. Тази награда е за теб". Въпросният агент е Брайън Суордстром и Тилда наистина му връчва Оскара незабавно, още зад кулисите - не само защото е гнуслива към лъскави церемонии като тази, а и защото благодарение на него участва във филми като Плажът и Ванила скай (виждали сме я още в Хрониките на Нарния, Адаптация, Изгори след прочитане и Странният случай с Бенджамин Бътън).

Между актьорската игра и пърформансите Тилда успява да свие и едно доста ексцентрично семейно гнездо, в което отглежда синовете си - 14-годишните близнаци Ксейвиър и Онър, с биологичния им баща Джон Бърн, докато в същото време наоколо се мотае новозеландският актьор и художник Сандро Коп. По едно време в пресата гръмнаха разни слухове, че между тях се въртели тройки и какво ли още не, на което Суинтън само махна отегчително с ръка: „Пълни глупости, ние сме най-обикновени хора. С Джон се грижим за децата, а със Сандро излизаме."

Тилда не обича да гледат на нея само като на актриса обаче. Още от тийнейджър пише поезия (въпреки че не я издава), пее и свири на пиано - ще я чуеш в няколко парчета от албума на Патрик Уулф The Bachelor (2009). Освен това върти и собствен филмов минифестивал в шотландското градче Нейрн - същото, където Чарли Чаплин често-често ходел на почивка. Там радва местните с предизвикателни ленти, като почнем от тези на Полански и стигнем до чешки сюрреализъм, а през 2008-а нае камион, сложи върху него огромен екран и обиколи най-затънтените места на страната да прожектира филми.

сцена от последния й филм Трябва да говорим за Кевин

С характерния си леко хулигански стил на обличане пък е вдъхновение за дизайнерите Viktor & Rolf, Yves Saint Laurent, Jil Sanders, Céline и куп други, които създават цели модни линии за нея, но на нас все ни идва да се загърнем по-топличко само като я гледаме. За разнообразие обаче в последния си филм Трябва да говорим за Кевин Тилда зарязва леденото си амплоа, за да влезе в ролята на майка, истерясала покрай собствения си син, а докато се чуди откъде тия психопатски наклонности у него и обичала ли го е някога изобщо, нещата се объркват тотално. Ние обаче няма да те объркаме, като кажем, че Тилда прави роля и половина, затова горещо ти препоръчваме да я видиш - лентата се върти в рамките на тазгодишния София Филм Фест, а в образа на сина е Езра Милър, когото познаваме от сериала Californication. Музиката идва директно от Джони Грийнууд от Рейдиохед, сценарият е дело на Рамзи и Рори Киниър (адаптация по едноименния роман на американската журналистка и писателка Лайънел Шрайвър), а режисьорката Лин Рамзи най-редовно си тръгва с награди от Кан, и има защо. Този път Тилда не взе Оскар за ролята си във филма, но и да бе взела, така или иначе щеше да го връчи я на монтажиста, я на някой друг, изпречил се на пътя й, заради което винаги ще я уважаваме.

Трябва да говорим за Кевин е на 21 март (сряда) от 19:45 в Люмиер

Текст Мария Македонска / Фотография Крейг Макдийн