Георги Черкин

Ранен следобед, минути след репетицията на Скрябин квинтет - балет по хореография на Момчил Младенов, част от тазгодишната програма на Американски балет за България 2. Пред Руската църква ни чака 34-годишен мъж с кожено яке, безукорни обноски и открит поглед, който обаче държи неумолима дистанция. Час по-късно ще знаем за него, че е болезнено самокритичен, изцяло отдаден на изкуството си творец и несломим бегач на дълги разстояния. И че това е само върхът на айсберга.

Знаем още, че е първият в света, който прави аранжименти за пиано и оркестър на класически произведения, писани само за пиано - като Лунната соната и На Елиза на Бетовен, които изпълни миналата година заедно с оркестъра на Класик ФМ. „Веднага усещаш колко по-въздействащо е за публиката, когато гръмне оркестърът, а на нежните места се чува щрайхът. Мисля, че така правя класическата музика по-достъпна за повече хора", казва Черкин.

По същата причина прегръща и идеята за Скрябин квинтет: „Вместо две цигулки, виола и чело на сцената с мен са четирима живи танцьори. Заедно с осветлението, те визуализират музиката по начин, който я прави да звучи по-истинска дори от соло пиано." Премиерата е на 19 април в Софийска опера и балет.

Мечтата ми беше да свиря Рахманинов - Концерт №3, с оркестър. Това исках, когато бях на 15. За съжаление се сбъдна прекалено рано и сега се чудя какви други мечти да измисля (смее се).

Публиката винаги е била силно благосколонна към мен, дори в Palais des Beaux-Arts в Брюксел или Auditorio в Рим. Но сега в Южна Корея (по време на наскоро приключило едномесечно концертно турне - б.а.) направо викаха, скачаха. Концертът прекъсна за 15 минути, защото всички се скупчиха около мен, за да си взимат автографи и да се снимат. Там, в тази страна със самочувствието на преуспяваща електроника и 15 марки автомобили, се прекланят пред музиканта като пред пратеник на Бог.

В България баснята за Мравката и Щурчо е достатъчно показателна.
Но зала „България" за мен е свещена. Тя е храм. Първото ми свирене с оркестър беше точно там - със Софийска филхармония и диригент Емил Табаков, излъчиха концерта и по телевизията. Бях на 18 години и това беше може би върхът в България изобщо - да свириш в тази конфигурация от оркестър, диригент и зала. По-често се започва в по-неангажираща атмосфера, а аз получих тласък и тръгнах напред с бърза скорост.

Роден съм и живея на толкова хубаво място - в кв. Изток, до Борисовата градина, - че явно взе превес и не заминах извън страната. Може би ако бях в Люлин или Обеля (смее се), не, не знам. Начинът на живот тук ми допада и въпреки всичко смятам, че за последните 20 години има голямо развитие.

Като всяко дете и аз исках да си играя, беше необходимо родителите ми да настояват да съм сериозен към пианото. Нали знаете как е (смее се). Но винаги съм показвал афинитет и желание.
Не са ме карали да свиря пред гостите, сам сядах и почвах!

Днешните родители, според мен, изобщо не са строги с децата си. По наше време имаше голям респект към възрастните. Беше притеснително да не слушаш какво ти се казва.
Моите родители са били добри към мен, но изискващи. Имало е и задачи, и наказания - нормално. Спомням си, че не ми беше много лесно като дете именно в този план (смее се).

Искам душата ми да е свободна и добра. И тя е такава, докато някой не реши, че това е идеалният момент да ми се качи на главата.
Избухвам само когато съм сам, чак съм в състояние да счупя нещо. Но с хора - никога. Напоследък лека-полека намирам баланса в живота си. И принципно смятам, че съм доста уравновесен.

Проблемът ми е, че не съм открит към хората. Не осъществявам моментално социални отношения, дори да ги желая. Както Малкият принц и лисицата се уговарят всеки следващ ден да се виждат малко по-наблизо - и при мен е така, трябва ми време.
Блокирам, когато усетя дисбаланс около себе си. Аз съм много сензитивен към енергии и ако почувствам, че нещо не е наред, мога да се затворя.

Хубавото на свободната практика е, че сам определяш правилата и няма кой да ти отрязва мечтите. Няма я и монотонността на всекидневието. Мога да реша три дни да не свиря изобщо, както направих по празниците. Отидох на екскурзия с приятели до старозагорските минерални бани - страхотна природа, планини, пътечки.
Ако се затвориш в една стая, няма да имаш емоциите, които да предадеш. Дори да изляза само да покарам колело и да не мисля за нищо друго, след това на пианото всичко, което съм попил по пътя, се преобразява в музика.

Голям фен съм на колелетата. Имам маунтийн байк и карам много, понякога екстремно. Обичам и да играя шах - гъделичка мозъка и предпазва от преждевременно остаряване (смее се).
Идеалната ваканция е да не се застоя никъде повече от три дни.

През новия сезон ще представя мои аранжименти на филмова музика за пиано и оркестър - също супер иновативна идея. Дори Джон Уилямс (Междузвездни войни, Индиана Джоунс, Джурасик парк, Седем години в Тибет, Хари Потър и много други - б.а.) може би ще звучи в такава версия.
Скачам в дълбокото, когато чувствам, че съм на прав път.

Все си повтарям, че мога да съм по-продуктивен и че не съм достатъчно сериозен. Знам, не си личи (смее се).
Напоследък открих, че човек трябва да върши това, което чувства - без да си прави сметката. И всичко някак тръгва по-лесно.

Успехът е опасен. Може да се главозамаеш и да спреш да се развиваш.
Добрият екип е важен, защото когато всеки отдава своята част, се получава синергията, в която 1+1=3.

Малко преди да се кача на сцената, почти излизам от тялото си. Нереално е, като сън. Дори да съм с хора, пак се усамотявам, не говоря изобщо или говоря, без да го съзнавам. Изцяло съм потопен в аурата на нещо по-висше и няма сила, която да ме накара да сляза на земята.
Приземяването е плавно, доста след като утихнат аплодисментите.

Когато навлезеш в музиката, наистина надълбоко, тя ти показва какво трябва да желаеш от живота. Като истински духовен учител. Доближава ни до Бог, с нея може да се осъществи комуникация.
Във Вселената бих пуснал Севдана на дядо ми (големия композитор Георги Златев-Черкин - б.а.), за цигулка. Има я тази космична енергия.

Ще ми се аз да бях композирал нещата, което ще композирам. Ако на човек му е писано да измисли нещо, то той ще го измисли. Въпросът е само да не забрави. Вярвам в кармата.
Дивотии правя доста, предимно когато шофирам - малко се изнервям от недостатъчната бързина на мислене при другите. И изпреварвам много.

Трудно е някой като мен да има приятелка - първо, защото безкрайно обичам свободата. Ама това за интервюто ли е? (смее се) А и ако не си паснете, в един момент става тегаво. Не съм имал дълги връзки. Но се надявам да намеря човека.
Рядко слушам музика. Не мога да релаксирам като другите хора. Дори когато съм в заведение, една част от мозъка ми анализира това, което звучи.

Когато съм свободен, слушам тишината.
В колекцията ми има предимно чилаут, романтични неща, балади. Също и джаз, боса нова, Жобим, Елтън Джон, Стинг.
Телевизията ми действа идеално, когато съм претоварен. Гледам каквито филми дават, на рекламите сменям канала.

Да свириш на пиано е почти като фитнес. А никъде не се засяга темата за физическата кондиция на пианистите. Според мен трябва да се прави някакъв спорт, който да вдига скоростта на кръвта, кардио. За да излезе музика от тези дървени клавиши с чукчета, ние се борим със законите на гравитацията и с един 500-килограмов инструмент с повече от метър клавиши.

Най-развитите мускули на пианистите са бицепса, трицепса и страничните раменни. За големите скокове и повтарящите се тонове ти трябват бързи и издържливи ръце.
Доказано е, че да изсвириш една гама е физическо усилие, аналогично с усилието да вдигнеш пет пъти една гира от 5 кг. Или нещо от този сорт.

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев