Има места, за които знаем, не защото сме ги видели на плакат, във Фейсбук или някоя шумна вечер е приключила там, а защото някой лично ни ги е показал. Да ги откриеш (или да ти ги открият) е част от чара им. В тях се пие тихо, разговорите - искаш или не - стават по-дълбоки, а музиката е на свободна консумация. Затова трябва да ни разбереш защо две от тях просто не можем да ти покажем. Ако ги познаваш, те са запечатани в главата ти завинаги; ако ли не - откривателят в теб ще остане очарован. Във втория случай направо ти завиждаме.
Куфаръ
Добър финал на
напрегнат ден или старт на вечер с
приятели е мазето на стара софийска
къща, където е сгушен Клуб Куфаръ. Тук масите са все едно специално правени за
весели наздравици - големи и заобиколени
от столове, набори на нашите дядовци.
Цялата атмосфера е капсулирала едно
минало, което бихме искали да е наше -
от бохемските завеси на прозорците през „циганската мечта", която топли местата
около бара, до куфарите и
сандъците в многобройни форми и размери.
Независимо какво пиеш, мезетата тук придават особен чар на преживяването. Ние например събрахме едни 100 г домашна ракия с туршия и стабилна бучка сирене с червен пипер (общо за 7.50 лв.), след което спряхме да ги броим. Музиката е джаз, от радиото, а с повече късмет - и джем сешън, когато пианото излиза изпод розовото покривало, а около него се нареждат Теодосий Спасов, Христо Йоцов и други музиканти от този калибър.
Куфаръ е на „20 април" 18, работи от 16:00 до последната глътка
Сам дойдох
Лица, които
не бива да забравяме, и разговори, които
със сигурност ще помним, се намират само
в Сам дойдох. Кръчмето колкото длан
наистина е място, където спокойно да
поседнеш без компания, за да потънеш в
разговорите на другите - знайни и
незнайни писатели, поети, музиканти и
актьори, всеки с по няколко живота зад
гърба си. Дори да не си от слухтящите,
по стените има достатъчно реликви, които
да приковат вниманието ти - като започнем
от мотото „Пълното изтрезняване води
до внезапна смърт", минем през старите
снимки и стигнем до нещата,
които дори не знаем как се казват, нито пък за какво служат.
Особено оживление настъпва в съботите, когато ще чуеш Ицко Финци и Васил
Пармаков, когото пък съвсем скоро ще ти
представим.
Сам дойдох е на „Цар Самуил" 73, работи от 10:30 до 23:00
Хамбара
Ето го и третото място, където освен споменатите лица се вихрят и други
музиканти, поети и актьори, за които се
шепти в градските легенди (веднага се
сещаме за Александър Кид и акустичната
му китара, които неведнъж са ни просълзявали
именно тук). Изобщо, мистерии около този
бар има колкото искаш - Хамбара е бил
тайна печатница, а когато се превърнал
в заведение, само малък брой хора със
собствени ключове влизали в
него. (И до ден-днешен се случва да почукаш, за да пристъпиш вътре.)
Откакто го помним, единственият източник
на светлина тук са свещите, накапали по
старите дървени маси и барове и
осветяващи стълбите за горния полуетаж.
Седи се на пънчета, грубо сковани пейки
и сандъци, но истинският уют идва от
спокойната музика и лекото проскърцване
на пода. Барът винаги е богато зареден,
а обикновено идваме за едно малко преди
да си кажем „лека нощ".
Хамбара е на „6-ти септември" 22 и работи от 19:00 нататък
Фотография Васил Танев
Коментари