В джаза

Има места, за които знаем, не защото сме ги видели на плакат, във Фейсбук или някоя шумна вечер е приключила там, а защото някой лично ни ги е показал. Да ги откриеш (или да ти ги открият) е част от чара им. В тях се пие тихо, разговорите - искаш или не - стават по-дълбоки, а музиката е на свободна консумация. Затова трябва да ни разбереш защо две от тях просто не можем да ти покажем. Ако ги познаваш, те са запечатани в главата ти завинаги; ако ли не - откривателят в теб ще остане очарован. Във втория случай направо ти завиждаме.

Куфаръ

Добър финал на напрегнат ден или старт на вечер с приятели е мазето на стара софийска къща, където е сгушен Клуб Куфаръ. Тук масите са все едно специално правени за весели наздравици - големи и заобиколени от столове, набори на нашите дядовци. Цялата атмосфера е капсулирала едно минало, което бихме искали да е наше - от бохемските завеси на прозорците през „циганската мечта", която топли местата около бара, до куфарите и сандъците в многобройни форми и размери.

Независимо какво пиеш, мезетата тук придават особен чар на преживяването. Ние например събрахме едни 100 г домашна ракия с туршия и стабилна бучка сирене с червен пипер (общо за 7.50 лв.), след което спряхме да ги броим. Музиката е джаз, от радиото, а с повече късмет - и джем сешън, когато пианото излиза изпод розовото покривало, а около него се нареждат Теодосий Спасов, Христо Йоцов и други музиканти от този калибър.

Куфаръ е на „20 април" 18, работи от 16:00 до последната глътка

Сам дойдох
Лица, които не бива да забравяме, и разговори, които със сигурност ще помним, се намират само в Сам дойдох. Кръчмето колкото длан наистина е място, където спокойно да поседнеш без компания, за да потънеш в разговорите на другите - знайни и незнайни писатели, поети, музиканти и актьори, всеки с по няколко живота зад гърба си. Дори да не си от слухтящите, по стените има достатъчно реликви, които да приковат вниманието ти - като започнем от мотото „Пълното изтрезняване води до внезапна смърт", минем през старите снимки и стигнем до нещата, които дори не знаем как се казват, нито пък за какво служат. Особено оживление настъпва в съботите, когато ще чуеш Ицко Финци и Васил Пармаков, когото пък съвсем скоро ще ти представим.

Сам дойдох е на „Цар Самуил" 73, работи от 10:30 до 23:00

Хамбара
Ето го и третото място, където освен споменатите лица се вихрят и други музиканти, поети и актьори, за които се шепти в градските легенди (веднага се сещаме за Александър Кид и акустичната му китара, които неведнъж са ни просълзявали именно тук). Изобщо, мистерии около този бар има колкото искаш - Хамбара е бил тайна печатница, а когато се превърнал в заведение, само малък брой хора със собствени ключове влизали в него. (И до ден-днешен се случва да почукаш, за да пристъпиш вътре.) Откакто го помним, единственият източник на светлина тук са свещите, накапали по старите дървени маси и барове и осветяващи стълбите за горния полуетаж. Седи се на пънчета, грубо сковани пейки и сандъци, но истинският уют идва от спокойната музика и лекото проскърцване на пода. Барът винаги е богато зареден, а обикновено идваме за едно малко преди да си кажем „лека нощ".

Хамбара е на „6-ти септември" 22 и работи от 19:00 нататък

Фотография Васил Танев