Машини за любов

Книгите на Момчил Николов по едно време ги наричаха „бърза литература", а след това - „лайфстайл литература", но не съм убеден, че някое от двете е особено точно. По-скоро са такива, които искат хем да разкажат история, хем да бръкнат дълбоко в главата на героя, хем да щракнат актуалния свят, в който живеем. И освен всичко изброено - да се харесат на по-широк кръг читатели.

Поне такава е със сигурност последната му - Машини за любов, обявена като част първа от трилогията Кръглата риба, която пък върви отзад напред. Тук се преплитат и наслагват две основни истории: едната е за симпатичния лузър, който се подвизава не само в трилогията, но като типаж и в другите книги на Момчил; а другата - за изперкал американски художник, изобретил уникална машина за любов. След куп тайнствени срещи, ярки халюцинации и мистериозни съвпадения, двете се засичат в България от края на 90-те - на Камен бряг, порядъчно мистично местенце, което събира цялата атмосфера на романа.

Понеже Машини за любов иска да направи много неща едновременно, някак не във всички успява еднакво добре - мистично-психоаналитичните измерения например ме оставиха скептичен. Но пък заради моментите, в които се вихри момчиловата весела жестокост, си заслужава да прочетеш този роман. Може да не е „бърза литература", но се чете бързо и леко.

15 лв., изд. Сиела


Авторът! Авторът!

Колко от по-известните нови български писатели са написали осем книги? Продуктивността на Момчил Николов, роден през 1970-а, е впечатляваща. Може да е завършил медицина, обаче се занимава изцяло с писане - на романи, разкази, пиеси, сценарии за телевизионни предавания и реклами. Предишната му книга, Кръглата риба (том втори от едноименната трилогия), грабна наградата Хеликон през 2008-а, а това нито е първото му отличие, нито последното.

Нещо подобно
В домашен контекст името на Момчил обикновено се слага до това на Радослав Парушев, Васил Георгиев, Богдан Русев. Но на мен Машини за любов с нещо силно ми напомня писането на Харуки Мураками. Всъщност знам с какво: с опита да се филтрира една психологическа история през призмата на тайнственото, мистичното, паранормалното. Само че е малко по-битническо.

Текст Ангел Игов / Фотография Васил Танев и личен архив

Книгите на Момчил Николов по едно време ги наричаха „бърза литература", а след това - „лайфстайл литература", но не съм убеден, че някое от двете е особено точно. По-скоро са такива, които искат хем да разкажат история, хем да бръкнат дълбоко в главата на героя, хем да щракнат актуалния свят, в който живеем. И освен всичко изброено - да се харесат на по-широк кръг читатели.

Поне такава е със сигурност последната му - Машини за любов, обявена като част първа от трилогията Кръглата риба, която пък върви отзад напред. Тук се преплитат и наслагват две основни истории: едната е за симпатичния лузър, който се подвизава не само в трилогията, но като типаж и в другите книги на Момчил; а другата - за изперкал американски художник, изобретил уникална машина за любов. След куп тайнствени срещи, ярки халюцинации и мистериозни съвпадения, двете се засичат в България от края на 90-те - на Камен бряг, порядъчно мистично местенце, което събира цялата атмосфера на романа.

Понеже Машини за любов иска да направи много неща едновременно, някак не във всички успява еднакво добре - мистично-психоаналитичните измерения например ме оставиха скептичен. Но пък заради моментите, в които се вихри момчиловата весела жестокост, си заслужава да прочетеш този роман. Може да не е „бърза литература", но се чете бързо и леко.

15 лв., изд. Сиела


Авторът! Авторът!

Колко от по-известните нови български писатели са написали осем книги? Продуктивността на Момчил Николов, роден през 1970-а, е впечатляваща. Може да е завършил медицина, обаче се занимава изцяло с писане - на романи, разкази, пиеси, сценарии за телевизионни предавания и реклами. Предишната му книга, Кръглата риба (том втори от едноименната трилогия), грабна наградата Хеликон през 2008-а, а това нито е първото му отличие, нито последното.

Нещо подобно
В домашен контекст името на Момчил обикновено се слага до това на Радослав Парушев, Васил Георгиев, Богдан Русев. Но на мен Машини за любов с нещо силно ми напомня писането на Харуки Мураками. Всъщност знам с какво: с опита да се филтрира една психологическа история през призмата на тайнственото, мистичното, паранормалното. Само че е малко по-битническо.

Текст Ангел Игов / Фотография Васил Танев и личен архив

Гласували общо: 1 потребители