Десислава Панчева

Да започнем историята от арт колежа в Брайтън, където Деси заминава след Италианския лицей и Втора английска гимназия, където започват да я наричат Деси Меси и където погрешка я настаняват в африканското общежитие. В мемоарите й един ден тази глава от живота й ще започне така: „Бях едно суперобъркано, тъжно дете, което не знаеше какво да прави с живота си. Трябваше да се махна от София. Кацнах в Брайтън, някакъв човек ме взе от летището и ме остави пред общежитието. Аз отворих една врата и видях тези супервесели и шумни хора, дошли от другия край на света, които се забавляваха денонощно. Буквално."

Да продължим да следваме Деси и в Istituto Europeo di Design в Милано, където академичният курс по визуални изкуства й предлага калейдоскоп от чудни светове (като философия на цвета, семиотика, история на киното, история на музиката) и финишира с диплома по фотография. „Обучението там е доста разгърнато и това също беше важно за мен. Не знам как може да се формира един артист, ако просто си копае в неговата градина." Ще надникнем и в миланския нощен живот, където Dssy Mssy прави първите си сетове зад пулта, но ще прескочим следващия кратък период в модната фотография, довел Деси до пълно отвращение от „суперфалшивия свят на комерсиалната индустрия".

И се връщаме с нея в София през 2008-а, за да изслушаме всички скептици, които любезно я съветват, че място като Hip Hip Atelier тук няма смисъл да се прави, защото няма пазар, а в галериите се въртят едни и същи художници. Малко по-късно ще видим и как Десислава Панчева прескача със знаменателен плонж всички тези „безумни обяснения" и през април 2011-а забожда знамето на независимото модерно изкуство в една от пресечките на Женски пазар.

Където и да попадна, не съм човек, който остава зад кулисите. Който няма да се изкаже, или няма да стане и да си тръгне, ако не е съгласен. Мисля, че затова имам някаква репутация. И може би защото винаги се раздавам до край.
Не правя нищо полвинчато. Дори понякога да виждам, че проектът не върви към най-прекрасната си реализация или кончина, пак давам всичко от себе си. Това е пореден урок, опит.

За никъде не съм без приятели. Без хората, които винаги са ме подкрепяли. И макар че са разпръснати навсякъде по света, усещам, че са там. Усещам топлина, усмивка, някой се грижи и се притеснява за теб.

Не си губя времето с хора, които само говорят, доста време прекарват в интернет, а всъщност не действат. Винаги ще има такива и те винаги ще те критикуват и поставят в ситуация да се усъмниш в себе си. Да, действайки, аз правя и грешки, но е трудно да се направи контрапункт от някой, който просто хейтва, без реално да върши нещо. Така че, както ми каза един адски ценен човек преди дни, остави ги да критикуват и действай.

В интернет съм достатъчно, за да комуникирам събитие, което предстои, или да разбера за друго такова. Но не се изграждам като социална личност и не си създавам политическите убеждения във facebook. Мога да твърдя, че знам нещо, само ако съм била там.

Когато никой не ме гледа, съм същата. Всъщност рядко съм сама вкъщи. Когато се прибера, обикновено си готвя, гледам филм и заспивам.
В хладилника ми има сезонни зеленчуци, два буркана с лютеница от баба ми, кисело мляко и сладолед. Най-често правя паста или ориз със свеж зеленчуков сос.

Идеалната вечер е няколко чаши вино с приятели, филм, почивка.
Иска ми се да огранича разхода на нощна енергия. Излиза ми скъпо, токът поскъпна! (бурен смях) Просто идва момент в живота на човек, когато иска да прекарва повече време в усамотение или на по-тихи места. Вече пускам на партита само ако е в конфигурация с близки хора. Истината е, че започнах да се занимавам с доста неща и тенденцията е да стават все повече. А в тях съм абсолютно сама. И трябва да прецениш кое ти носи повече дивиденти, чисто човешки.

Беше велико, когато бях на 15 и използвах тази дума. (бурен смях)
Умирам от срам, когато някой каже голяма глупост. По-често се срамувам за другите, наистина.
Влизам в огъня заради кучето ми, приятеля ми, всичките ми приятели, тримата ми братя, майка ми, баща ми, бабите ми.
Почти никой не знае за мен, че съм убедена, че съм виждала НЛО. И не бях сама. Беше над язвор Стамболийски, с перфектна сферична форма без никакви отвори, от нещо като метал и отразяваше светлината много красиво.

Умирам за пътуване, за нови приятели и за всякакви нови положителни преживявания.
Мога да похарча всичките си пари за музика и книги.
Правя се на луда, когато съм нормална.
Не ме закачайте, когато съм ядосана. Не съм много толерантна, доста съм импулсивна и доста искрена. А това е нещо, което май плаши хората. Като цяло куртоазията не ми е много прилежаща.

Бих показала среден пръст на... о, постоянно показвам. В настоящия момент - на програма „Култура" на Столична община. Коментарът ми дори не е насочен към това на кого са дали парите и на кого са повярвали. Проблемът е много по-навътре. Проблемът е кои са те.

Хората, които разпределят ресурсите за култура, нямат абсолютно никаква представа от сцената. Те не ни познават, не ни следят, не идват на наши събития, за които им пращаме покани. Не се появяват дори на дискусии, които самите те организират, ходила съм стотици пъти. Откриват фестивали с рязане на ленти и други безумни соц приумици, а всъщност нямат никакъв интерес и култура. Просто трябва да се сменят. Някой друг да дойде.

Явно са повярвали в образа на столицата ни като евтина туристическа дестинация, която може да прилъже някого с катедрали, сокчета и водка за пет лева. Изключително грозен, кичозен и случаен образ.
Първото място, на което се сещам да заведа приятелите си, не е „Александър Невски." Интелигентните хора, които са видели, били, знаят, правят, могат и искат, не се впечатляват нито от това, нито от лъскави ресторанти, кафенета с големи витрини и жени на високи токчета и къси поли.

Обаче аз се опитвам да си запазя позитивността. Ако действаш с чисто желание - да се срещаш с други артисти, да обмениш опит, да се развиваш - ами, всъщност се получава. Митко и Франциска просто си взеха билети и дойдоха. И Митко спа горе в ателието...
И друг път съм казвала: хората създават изкуство в такива ужасни условия по света. В Близкия изток се правят филми, гениални музиканти творят... А тук какво? Бомба ли е паднала? Какво ни спира, не знам.

Не си позволявам да изпадам в летаргия, в скръб или в самосъжаление, в което винаги мога да обвиня някой, че не е направил нещо за мен. Ако чаках някой да ми помогне, нямаше да направя това пространство - което не зависи от институции, не трябва да бъде политически коректно и в което правим неща, просто защото искаме да ги правим. Ние не ги продаваме и не изкарваме пари от тях. Малко хора всъщност знаят с какво се издържам (движи семеен бизнес с майка си - б. а.).

Беше ми трудно да започна Hip Hip Atelier. Тук няма общност, хората рядко колаборират, не оценяват чак толкова стойността на съпреживяването с друг артист, на това да направиш нещо, което може и да не ти е доходоносно в материалния смисъл, но ще ти даде опит, който иначе няма как да добиеш, като личност. И такива ценни контакти, които не може да си купиш.
Да, трудно е, обаче в последната година започват да се случват все по-енергични събития около ателието и винаги има хора, които присъстват. Създава се адекватна публика.

И аз не знам коя съм. Мисля, че имам доста различни образи и сигурно различни хора биха изказали ужасно различни мнения за мен. Но в тази държава, в този момент, това е идеалният вариант - човек да прави много неща, за да не му остава време да се отчае.

А може да бъда и герой от някакъв роман на Харуки Мураками. Някой български Харуки.

ФИЛМИТЕ
Последно гледах Повече от мед - немски документален филм, в който се изследват множеството причини за изчезването на пчелите по света и до какво това би довело глобалната екосистема. Доста е силен.
Харесвам режисьори като Ким Ки-Дук, Аки Каурисмаки, Уон Карвай. Обичам азиатското и скандинавското кино. Дейвид Линч е любимият ми американски режисьор и, общо взето, това са ми класиките. Иначе новата вълна от съвременно инди кино е доста свежа. На Уес Андерсън съм суперфенка също.
Любимият ми актьор е Бил Мъри.
Много се смях на Lunarcy! Документален филм за хора, които искат да колонизират Луната. Интересни лунатици имаше...
Планирам да гледам Пиета.

МУЗИКАТА
Когато работя, слушам блус и джази неща.
Когато съм ядосана, или когато шофирам из София, си пускам Classic FM, винаги.
Когато пускам на парти, импровизирам. Един път се опитах да си подготвя предварително трак лист, обаче го загубих. А и половината ми дискове, които смятах да пускам, не тръгнаха...
Музикалният ми вкус се оформи в Милано. Преди това, в Брайтън, доста се бях впечатлила от тамошната сцена - постоянен купон, партита, рок банди на живо. Но в Италия вече бях по-голяма, а и попаднах в среда, в която се слушаше избирателно.
Последното ми откритие е един френски рокенрол артист от 70-те, който по това време е правил кавъри на Елвис. Джони Мичъл се казва. Намерих негова плоча и е просто скандално - всички парчета на Елвис, изпяти на френски!
Най-добрият концерт, на който съм била, е на Interpol. Те, като цяло, са роботи или войници, или не знам... С това си изкарват прехраната и да отидеш на техен концерт е суперпреживяване.
В София искам да дойдат... О, много са. С Никола Михов наскоро си говорихме, че може през някакви негови приятели в Париж да поканим Daft Punk на Бузлуджа. (бурен смях) Звучи ми като добра амбиция.

КНИГИТЕ
Книгата на книгите за мен зависи от периода, както и музиката. Но все пак, може би Малкият принц.
В момента чета една с майстори на късия разказ.
Любимите ми автори са няколко. Единият е Мураками - много ми харесва сюрреалната нишка в неговите разкази. И въобще как разкрива японската психика, която ми е интересна като социално явление. Обичам да чета и Уилям Бъроуз - доста брутални неща, реализъм. Има и много добри български автори, и то от класиците, обаче за жалост съм отблъсната от тях. Това може би е бъг в образователната система - с този предварителен прочит и литературни анализи, които не ти позволяват да ги възприемеш по свой собствен начин. Но примерно Йовков доста ми харесва.

ИЗЛОЖБИТЕ
Последно бях на представянето на един проект на Недко Солаков (Протест срещу протеста в One-Night-Stand - б. а.). Хареса ми. Като говорим за изкуство, определено ми липсва по-голяма доза самоирония и сарказъм в ежедневието. Всичко се взима твърде насериозно. Дори си имахме проблем с Борис Праматаров (на чиято последна изложба Зъл двойник Деси е куратор - б. а.) И двамата смятаме нещата, които той прави, за смешни, сатирични дори на моменти. А бяха описани като хорър или като отвращаващи образи.
Вълнуват ме визуалните изкуства под формата на книга - комиксите, зиновете, artist books и въобще всякаква продукция в книжна форма. Да се направи книга е относително лесно и достъпно и аз се опитвам да прокрадна тази мисъл и тук - хората да инвестират минимално в това нещо. Защото книгите са платформа за изява, която може да съществува извън галерията и извън това дали някой куратор ще те приеме. Има уникални такива проекти в момента. С нетърпение очаквам нещо подобно и в България.
Страшно съм впечатлена от развитието на Рая и Роси от Blood Becomes Water. Изграждат страхотна платформа и имат добър подход към избора и изработването на крайния продукт. Следя и други издания от подобен тип, например френския колектив United Dead Artists. Визуално приличат на нещата, които прави Борис Праматаров - тъмни, брутални, но доста истински.
Следя и Митко Митков - като артист и млад човек, който се развива в тази насока. Влага много мисъл, всяка негова книга е уникално замислена, като започнеш от начина на сгъване, подвързване, печат, цветове.
Бих искала да видя на живо Esh - той е босненец, прави дигитални колажи, някои от тях са рисувани и ръчно. Интересува се най-вече от окултното, като обща рамка на работите му. Ние с Роси се опитвахме да го докараме тук и ето, че той сега ще дойде да направи изложба с мен за Sofia Design Week. Последният му проект е свързан със суеверията на Балканите и в тази насока смятаме да работим.

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев