Герои на труда

ХЮ ХЪДСЪН

Англичаните го смятат за техния Орсън Уелс. Режисьорът завършва елитния колеж Итън, после става лейтенант в кралската армия, след което заминава за Париж да монтира документални филми. Връща се на Острова през 60-те, основава собствена компания за документалки и снима телевизионни реклами, което го набива в очите на продуцента Дейвид Пътман. С него прави дебютния си Огнените колесници (за двама британски лекоатлети, които след хиляди перипетии и расова омраза печелят златни медали на Олимпиадата в Париж през 1924-а) и през 1982-ра лентата прибира четири оскара - за филм, сценарий, костюми и саундрака на Вангелис, а също и приза на екуменическото жури в Кан плюс още един за поддържаща роля на Иън Холм.

Вторият - Тарзан от рода Грейстоук (1984), е доста пиперлив коментар на класовата система във викторианска Англия, а следващият - Революция (с Ал Пачино, за гражданската война в Щатите), пък е истински провал. Филмът губи страшно много пари, разбит е на пух и прах от критиците и кариерата на Пачино едва не потъва завинаги.
Оттогава 75-годишният Хъдсън снима само три пълнометражки и отново се връща към документалното кино. Режисьорът беше тук, за да представи Огнените колесници по случай 30-годишнината от завършването му, а и за да сложи в джоба си общинската Награда на София за цялостен принос.

Успяхте ли да видите нещо от феста и какво си заслужаваше?
Нямах никакво време. Тук съм съвсем за малко, разходих се из града, говорих с хората и ми дадоха наградата - това е.

Честито. Коя е най-голямата, която сте получавал обаче?
Не ми пука много за тях, не са толкова важни. Имам чувството, че те означават единствено пари и нищо друго - просто награденият филм ще донесе повече печалби. По-интересно ми е да снимам и да разказвам истории - какво се случва после не ме интересува.

Най-великата история, разказана на големия екран?
Много са, но бих казал Великолепните Амбърсонови на Орсън Уелс - той беше истински магьосник. Или Жул и Жим на Франсоа Трюфо.

Кое слага пръчка в спиците на киното днес?
Алчността, но така е предимно в Щатите - Европа все още е по-независима. Американците правят филми за публика между 18 и 27 години, защото главно тя купува билети, и това е цинично.
От друга страна, скоростта на монтажа непрекъснато се увеличава - кадрите са по пет секунди, а как се разказва история по този начин? Затова на младите вече им е скучно, ако приказката ти върви с по-спокойна стъпка. Ужасно е, но в такъв свят живеем.

Добре, оттук накъде?
Не знам, карам си по моя път - наречете го старомоден, но само той ме интересува. Опитвам се да съблазня зрителите и точно това прави добрият разказвач, спомнете си за Шехерезада. Искам да съм като нея.

На кой филм сърцето ви спира?
Сърцето ми спира всеки път когато гледам нещо на Антониони - и по-специално Приключението. Същото е със старите неща на Терънс Малик - Тънка червена линия и Опасни земи. Дървото на живота обаче ми се видя твърде претенциозен - не искам да ми обясняват за смисъла на живота.

Към кой режисьор е добре да обърнем поглед отново?
Към Дейвид Уорк Грифит и към немите филми изобщо. Но не както го направи Артистът - добра идея и добре изпълнена, обаче резултатът е твърде опростен.

НАДЕЖДА ДОБРЕВ

Актриса, родена в България и героиня на еротичното кино в Щатите, част от което е дебютният филм на Стивън Апостолоф Оргията на мъртвите (1965). Напуска София през 1957-а, когато е на 11, защото баща й строи руско летище в Сирия. След три месеца заминават за Ливан, а накрая акостират в Америка. „Историята е толкова дълга, че мога да напиша няколко книги за нея", размахва ръце Надежда, докато седим в Дома на киното.
Първо е в Охайо, после в Ел Ей, където кара актьорски курс. Вече не помни как точно получава ролята в Оргията..., но е категорична, че е била най-добрата танцьорка на прослушването. Лентата става ъндърграунд хит, но тя така и не я гледа чак до прожекцията в София миналата седмица. „Хората ме имаха само за цици и задник заради този филм", смее се тя, но може би това не е единствената причина.

Надежда е от популярните еротични модели на Западното крайбрежие през 60-те, танцувала е в клетка в култовия холивудски клуб Whisky a Go Go. Първият й „легитимен" филм е Five Days from Home (1979) на Джордж Пепард, който й предлага, докато тя чисти тоалетната на някакъв малък театър. Но не си мисли, че е защото й трябват пари - по същото време е омъжена за холивудския агент Марти Клайн, живее в къща с басейн, а сред семейните им приятели са Стив Мартин и Джони Кеш - последният специално я кани за телевизионния The Pride of Jesse Hallam (1981), но съпругът й е твърдо против да влезе в професията. Въпреки това 16 години Надежда учи и работи с Лий Страсбърг - бащата на методичната актьорска школа в Щатите, а сега самата тя преподава и все още играе, макар и рядко. Дойде за премиерата на документалния Татко снима мръсни филми на режисьора Йордан Тодоров, но ще поостане още малко.

Успяхте ли да видите нещо от феста и какво си заслужаваше?
Аве - какъв дебют! Константин Божанов има много добри инстинкти, дано продължи в тази посока. Това се отнася и за момичето в главната роля (Анджела Недялкова - б.а.), от която съм наистина очарована.

Кое слага пръчка в спиците на киното днес?
Актьорите си мислят, че един гол талант е достатъчен и затова често виждате как някои от тях играят по един и същ начин. Актьорът е като инструмент, който трябва да се настрои - това е най-важното. Дори режисьорът да има страдивариус в ръцете си, звукът му никога няма да е същият, ако не го настрои прецизно.

Оттук накъде?
Трябва да се започне с таланта, след което да се гради нагоре и непрекъснато да се упражнява. Задължително е и режисьорите да минават през актьорски курсове, за да знаят как да се държат на снимки и как да извадят от другите онова, което им е необходимо.

На кой филм сърцето ви спира?
Последно - когато видях Торинският кон на Бела Тар, ненадминат е. Този филм ще влезе в музеите. Гледах го два пъти, в него почти няма диалог, но всеки кадър е перфектен. Тук ще спомена и Артистът, защото в него актьорите играят без думи, а това е толкова трудно в днешно време.

Към кой режисьор е добре да погледнем отново?
Към Милош Форман - той създава гениални неща от нищото, като в Човек на луната. Роман Полански е същият. Но за мен не са важни иконите, предпочитам да се вглеждам в отделни филми, защото дори и иконите правят грешки.
Някои хора казват, че режисьорите трябва да имат голямо его. Не е вярно - на тях им е нужна увереност, която идва само с опита.

Най-великата история, разказана на големия екран?
Доктор Живаго, без съмнение. Там имаме една необикновена любов, която хем е мейнстрийм, хем не стои комерсиално.
Великите моменти в киното идват от актьорите, от тяхната спонтанност - тогава всичко си пасва на мястото и се получава магията. Нощният портиер на Лилиана Кавани е един такъв момент.

 КАТЯ РИЙМАН

Пълен талант по всички фронтове - една от най-популярните немски актриси не само в киното, но и в театъра. Започва с уроците по балет и пиано още когато е на 5, а на 12 хваща класическата китара и събира собствена фолк банда. Пее протестни песни по Радио Бремен, а на 16 гледа първия си филм - Блус Брадърс (1980), и оттогава вече не е същата. Техните я карат да научи занаят, и по-специално дърводелство, но през 80-те Катя напуска малкото си градче Кирхвее и заминава за Хамбург, където отново записва балет. Но и това не й е достатъчно, така че се прехвърля към актьорското майсторство, а първата й роля е във Вестфалския театър.

Списъкът с филмите й е километричен, също като този с наградите, а най-голямата до момент е тази от Венеция през 2003-та за главната си роля във филма Розенщрасе на Маргарета фон Трота. Издала е няколко албума с авторска музика и е написала две детски книжки, които се продават като топъл хляб. Беше тук за представянето на новия си Теория на относителността на любовта, където играе не една, а цели пет роли.

Успяхте ли да видите нещо от феста и какво си заслужаваше?
Портрет по здрач на руската режисьорка Ангелина Никонова, който е заснет с фотоапарат и изглежда така, сякаш е направен без усилие. Радвам се, че го видях, защото едва ли щях да имам шанса да попадна на него в Германия.

Най-добрата история, разказана на голям екран?
Зависи в какво настроение съм, а моите се менят като вятъра. Последно за седалката ме залепи Внезапен край на режисьора Андреас Дресен. Той работи без сценарий, без музика и без специално осветление, но винаги има много добра идея какво иска да каже. Това за мен е есенцията.

На кой филм сърцето ви спря да бие?
На Еднооките валета с Марлон Брандо. Никога няма да забравя сцената, когато той влиза в каубойския бар, след като пет години е бил в затвора. Поръчва си уиски, барманът му го плъзва по тезгяха, Брандо хваща чашата и я изпива по такъв начин, сякаш наистина от пет години не е близвал алкохол. Велико!

Кое слага пръчка в спиците на киното днес?
Че се правят или комерсиални, или твърде „арт" филми. Малко продукции успяват да смесят двете успешно. Познавам толкова хора, които умират от страх да гледат нещо и казват: „О, не съм достатъчно образован, за да го разбера". Напротив, това не е целта на изкуството. Спомням си, когато бях на турне със спектакъла Ана Каренина - твърде експериментален, но все пак разбираем. След представлението при мен дойде възрастен мъж и ми призна: „Не можах да го понеса. Хареса ми момента, когато си свалихте гащите, но после излязох. Обаче жена ми остана и е много впечатлена!"

Оттук накъде?
На първо място човек трябва да си даде сметка дали историята си заслужава, нищо друго няма значение. Филмът е наполовина готов, когато се направи тази преценка. След това се започва голямото готвене и печене, докато накрая, да се надяваме, извадиш от фурната една прекрасна торта.

Към кой режисьор е добре да погледнем отново?
Към Андрей Тарковски и Кшищоф Кешловски - те са артистите! Виждам много от тях в датската режисьорка Сузане Биер, въпреки че тя си пече тортата по собствена рецепта. За мен Сузане е най-голямата сила в днешното кино. И точка по въпроса.

Текст Мартин Дончев / Фотография Васил Танев