Владимир Константинов-Чоки

Веднага прави впечатление на добре възпитан мъж и може с часове да ти говори за любимите си филми, изпълнители и книги. Освен това мрази да слуша музика на слушалки, има грамофон и инвестира луди пари в тонколони.
Въпреки че от толкова години е в едни от най-успешните български издания, работата продължава да го пали - на срещата дойде с малка антична книжка за културизъм, изровена от продавачите до Софийския. Повдигнахме вежди, но той обясни, че в момента всеки превежда спортна литература както му падне и резултатът е истински хаос от термини. В Men's Health не си позволяват да пишат глупости, не размахват поучително пръст, а искат да са полезни и да си заслужат доверието. Обещават да ни научат как да изберем изтънчено сирене и вино, как да си поправим дограмата сами или как да дресираме кучето да ни носи бира от хладилника например. Всичко е солидно подплатено с изследвания и доказателства, точно както мъжете го обичат, така че и едно „гък" не може да им кажем.

Събуждам се с шок, защото съм натиснал „snooze" няколко пъти и вече е крайно време да стана и да изскоча.
Денят ми започва с чай с мляко, който приятелката ми ме научи да пия. Ако исках да звуча претенциозно, щях да кажа, че е английски, но всъщност е руски - тя е живяла известно време там.

Не излизам без чанта, пълна със списания. Обичам да нося книга, а също и kindle-а си.
Винаги закъснявам в рамките на учтивото, което не е 10-15 минути, а точно преди да са започнали да се чудят (иронично) дали не съм умрял някъде.

Умрях от срам обаче, когато трябваше да държа реч на партито за първия брой на Men's Health. Но мина добре - хората викаха и ръкопляскаха, аз мънках и докато се усетят, всичко свърши.
Реагирам импулсивно почти винаги, затова предпочитам да пиша мейли и да обмислям нещата - 5-10 минути ми стигат.

Бих скрил под килима новините от телевизията, политиците, Мюзик айдъл победителите и известните с това, че са известни. Може да звучи леко фашистки, но нека поне не ги виждам.
Идеалната вечер е интересната, а на мен са ми интересни куп неща. Понякога предпочитам гледка към обикновена, приятно разбита улица, отколкото към океана.

София е нормален средноевропейски град - не твърде красив, а по-скоро суров.
Обичам да се разхождам. Градът не ме напряга и въздухът не ми е мръсен, защото съм го дишал цял живот - (избухва в смях) след време ще видим дали съм преценил правилно.

Казват, че тук е лудница, но не съм съгласен - лудница е в Истанбул, в Манхатън. София е като Тибет, сравнена с тях.
Обикновено съм в свещения район около „Шишман", в Партер, при архитектите на "Кракра", от време на време в Билкова и естествено - вкъщи.

Когато имам свободен уикенд, звъня на приятели да излизаме. Важна ми е компанията - не съм тип, който ще седне, ще извади две книги и албум на Ташен и ще прекара целия ден над тях.
Последно бях в Берлин и много ми хареса. Строен е за доста повече жители, отколкото има, не е център на икономиката, а покрай цялата тази криза бая хора карат на помощи, защото предпочитат да не работят. Усещането е лежерно, никой не се напряга и го няма това, като влезеш някъде, всички да се обръщат.

Беше велико, когато бяхме в известния клуб Berghain - там само туристите ходят в полунощ, истинските берлинчани отиват в 08:00 сутринта. Има и такива, които засядат от петък вечерта и остават до понеделник, а фейсконтролът е с „no idiots policy".
Танцувам като пате под картечен обстрел, и то само след много водки. Взел съм всички движения от Джарвис Кокър и Серж Генсбур.

Дошло ми е до гуша от хора, които се оплакват.
Дразня се на разни идиотщини, но бързо откривам смешната и кретенска страна на нещата. Иначе ще стане като с героя на Майкъл Дъглас в Пропадане - хващаш пистолета и раздаваш справедливост.
От родителите ми научих несериозното отношение към живота и да се забавлявам от абсурдите.

Най-смешното нещо, което ми е казвала майка ми, е, че когато спя, съм почти симпатичен.
Баща ми пък често ми дава съвети за обличане - да не ходя като малко негърче и че пуловерът винаги се носи с риза отдолу.

Щастието е просто дума - за мен е важно да съм доволен от това, което правя, и от хората, с които съм.
Искам някой ден да напиша нещо, което не свършва всеки месец в чакалня на зъболекар, на пирон в тоалетната или направо в кошчето. Сигурно няма да ми стигнат силите за роман, а по-скоро за някакви абсурдни разкази.

Под леглото ми има стари броеве на Егоист и стари конвърси.
Най-голямото признание е, че приятелите ми ме понасят.

Правя се на луд често - така обърквам другите и не им позволявам да ме вкарат в кутийка. Научих се в казармата, а после видях, че е от полза и във всяка друга среда.
Заспивам на филми. Рекордът държи Войната е опиат, въпреки че харесвам военни. На Меланхолия пък се унесох още на сватбата. Но иначе е хубав, де.

ФИЛМИТЕ
Последно видях Потомците и Предложението - тип австралийски уестърн с Ник Кейв като сценарист.
Любими са ми Големият Лебовски, който съм гледал адски много пъти, и В Брюж.
Забавлявам се на стари колежански филми с вампири - Нощта на ужасите, Изгубените момчета.
Най-големият актьор за мен е Винсънт Гало, най-вече заради Бъфало 66. Има страхотно присъствие, направи ми впечатление още вАризонска мечта. Харесвам и Рейф Файнс. Планирам да видя последния му филм Coriolanus.

МУЗИКАТА
В момента слушам Принс. Сетих се за него, когато наскоро чух едно от най-комерсиалните му парчета - "Little Red Corvettе", „When The Doves Cry" или нещо от сорта.
Преди това имах дълъг период на сурово берлинско техно.
Най-великите албуми са Appetite For Destruction на Гънс (въпреки че вече не се връщам към този период) и The Velvet Underground на Велвет Ъндърграунд.
Никога няма да забравя концерта на Крафтверк и Патрисия Каас - за първите бях подготвен, но тя ме изненада приятно. Мислех си, че е френска естрада.

КНИГИТЕ
Скоро прочетох сборника разкази Пулс на Джулиан Барнс и Карта и територия на Мишел Уелбек.
Харесвам как пише Пол Остър, напомня ми на писателите от бийт поколението, но без спецефекти като секс, алкохол и наркотици.
Изключително силни са историите на Едгар Керет - разказите му са кратки, с невероятен обрат и доста насилие (може би защото живее в Израел), но в никакъв случай мрачни.

Текст Виолета Керемидчиева / Фотография Васил Танев